Забравих лицето ти.

Констатирах го вчера. Внезапно. Опитах се да си те представя и не можах. Изникна пред мен безплътен, като силует. Виждах те, но чертите на лицето ти се сливаха, не успявах да очертая точните линии. Споменът ми е като индигово копие – хем истинско, хем не съвсем. Толкова ли бързо заличава времето?...

 Опитах се да те нарисувам по памет в мислите си.

Видях те пред себе си. Стори ми се толкова истински, че ако протегна ръка, вероятно щях да успея да те докосна. Но това не беше ти. Беше моето усещане за теб.

Разбрах, че съм запазила за себе си само усещането. Нищо повече. А ти си вече само спомен. Дори и лицето ти съм изтрила от съзнанието си.

Още мога да усещам как потъвах в теб когато ме погледнеш, но вече не мога да видя очите ти. Радва ме споменът за усмивката ти, но сякаш никога не съм чувала смеха ти. Понякога все още когато се будя сутрин, по навик те търся до мен, за да те усетя, но празнотата ме отказа да си спомням докосването на ръцете ти. Помня топлината ти, допирът до тялото ми, сладостта на желанието, прегръдката, онова чувство за най-хубавото място на света, у теб…

Но това е усещане, само усещане. Моето усещане за теб. Капсулирах в него цялата си любов, тогава, когато вече знаех, че няма да те има. До последния грам обич. И я скрих много дълбоко в сърцето си.

Надничам там много рядко. Само в нощите, в които не успявам да си забраня да не мисля за теб. Само тогава не мога да избягам от чувството, че ми се иска да можеше следваща сутрин, когато се събудя, да си до мен, да не си само спомен.